Хора, пътища, автомобили*

*Хора - силно казано. Пътища - само на места и само когато не вали сняг.

Предупреждавам, мрънка ми се! От няколко дни усещам, че имам нужда да седна и да си излея в писмена форма всичко което ми тежи. И докато този момент дойде... се уморих. Днес всъщност осъзнах, че не мога да поема повече.

Сега след като половината ми читатели са избягали панически, а другия е заспал, мога спокойно да си мрънкам, без да се притеснявам че натоварвам някого с това.

Отказвам се от хронологичния ред... и без това тази седмица се сля с предишната, пространствено-времевия континуум е заприличал на софийските улици - някъде около дупките е, но не се вижда от снега в момента. А на места съвсем спира, както днес спря пред мен една уличка в кв. Дървеница, където някой беше копал, вероятно по време на предишното правителство и си беше оставил изкопаното, сигурно за да може да твърди, че "Станишев е виновен". След кратък поздрав към леля Йорданка, прекатурих една пряспа и поех по тротоара - да отъпквам нови пътеки за жителите на гореспоменатия квартал. Но да не засягаме снегопочистването, темата е предъвкана тотално, а и смятам, че е хубаво хората да се учат да карат по лед, така може и наистина да се научат... някога. Пък и е забавно да губиш управление над автомобила от време на време. Какво е живота без малко интрига?

Много искам по някакъв начин да успея да обясня на леля Йорданка, че иновативния метод за пълнене на дупки, който тя така старателно похвали преди година не работи. Не знам дали някой се е заглеждал. Сега минава едно странно превозно средство, приличащо на сбъркан слон от чийто хобот по притеснително диаричен начин се сипе някаква странна чакълеста смес. От нея по бул. Драган Цанков към Студентски Град всеки може да разбие всички камъни в бъбреците и жлъчката си... даже да си свали зъбния камък. На други места където е използвана тази технология, този ефект не присъства, но и там не е скучно, дупките са се върнали, даже са се поразширили (вероятно по празниците). И макар това да ми спестява посещението при уролог, не го оценявам.

Проблемът обаче не е при мен. Не ми е първата зима. Колата обаче го приема тежко. И без това имам удоволствието да управлявам едно много объркано (служебно) чудо на механиката. Уникален дизайн на турски филиал на италианска марка. Произведен и сглобен (грубо, колкото да не го продадат на части) някъде в Бурса. Някой все пак се е смилил над него и му е сложил хубав двигател на Пежо... и емблема с лъвче на капака за да се чувства като европейска кола. Така наречения Пежо Бипър (Типи). Определено е кола с характер и е една от малкото такива, които са ме карали да се привържа, макар и с многото си недостатъци.

Още от закупуването й през 2008-ма година радиото лови само Хоризонт, и то само на открито. Плафона на купето се напълни с вода при първия дъжд, шасито се усуква, което кара тавана да се изкривява при качване на бордюри. Но това са обичайни неща. Тази зима обаче се отразява зле на недъгавото ми подопечно МПС. От много off-road звука на дясната колонка започна да прекъсва и тези дни издаде последните си звуци и потъна в мълчание. Оказа се много изнервящо човек да слуша "моно", а и постоянно създава усещането, че едното ми ухо е заглъхнало. Най-досадното е, че за да се разглоби вратата и да се закачи очевидно прекъсналия кабел, трябва да се развие болт, за който само човека който го е измислил има подходящ инстурмент. Една от лампите които осветяват задния номер прекъсва, което не би ме интересувало ни най-малко ако това не изкарваше триъгълник с удивителен знак на таблото. Маслото на двигателя заприличва на катран, а количеството му намалява подозрително, въпреки че е има още месец до сервизната дата.

Никой не е съвършен. И това се приема. Може да ми се иска да карам BMW но и колата ми сигурно иска да бъде управлявана от Себастиан Фетел. И двамата се задоволяваме с това което имаме. Капката, която преля чашата е друга. Очевидно правилника за движение се е изменил драстично в някакъв момент и явно съм пропуснал точно този брой на държавен вестник. Не говоря за шофьорите, те са лесно предвидими. Ако си добър с тях ти се качват на главата, ако си нахален те гледат лошо, но не те засичат. Ако си с малка кола те игнорират, ако си с джип или бус те заобикалят отдалече. Това са характеристики на манталитета ни и едва ли ще се изменят. Хората обичат да тъпчат по-слабия (малкия) и гледат покорно по силния (големия).

Явно, обаче, е станало крайно непрестижно да се пресича на светофар или пешеходна пътека, защото вече почти никой го прави. Бях убеден, че това не е правилно, докато не се вгледах в погледите на хората, които изскачат пред колата ми и ме карат на свой ред да скачам на спирачката и да се надявам ABS-а на колата да сработи и този път. Този поглед не може да се опише. В него има толкова много. Укор, омраза, отвращение... Наистина ме потиска и ме кара да се чувствам виновен. Съзнавам, че тротоарите не са почистени, забелязвам че уличните чистачи са повишени в длъжност "носач", защото носят лопати на рамо и се разхождат на стада. Днес видях поне две такива. Очевидно имаха разгорещена комуникация, която не мога да пресъздам, защото не беше нито на славянски, нито на западен език. Тъпчеха кишата с крака, носеха си лопатите и отиваха... някъде. Към Европа вероятно! В същото време хората които поне се усмихват, когато им направиш път стават все по-малко. Повечето, ако въобще те поглеждат, то е с поглед който казва "точно така ще правиш, ама не ме зяпай, да не дойда".Но това наистина не е моя вина. Честно! Силно депресиращо е... и на моменти ми се гади.

Всичко това ме доведе до странно положение. Някак ми е пусто и някак не ми пука за нищо. Проблемите в работата, загубите на любимия отбор, факта че всяко симпатично момиче се оказва или заето или... да не продължавам... Това и всичко друго случващо се бива отбелязано и остава някъде назад в съзнанието ми. Просто нямам повече сили и място да отбелязвам каквото и да е.

Все пак съм решил да не се предавам! Смятам тези дни да сменя маслото на колата, да я зарадвам с една автомивка (макар да знам, че ще се накаля пак на втория ден) и през уикенда да отида да видя пингвините в зоопарка. Те изглеждат някак дружелюбни, мисля че ще общуването с тях ще се окаже доста по-приятно от общуването с повечето хора, с които ми се налага да се срещам всеки ден.

 

Cute and cuddly boys... cute and cuddly!

Теория на големия спор

Тази седмица се развива странно. Всичко живо спори. Нaвсякъде. Някои спорят с мен, други спорят помежду си, трети си мечтаят да поспорят с някого. Даже депутатите започнаха работа днес, която по всичко изглежда се изразява в това да спорят, щото друго реално не свършиха. Но да не се отплесваме натам.

Първо стигнах до извода, че ако някой успее да ви накара да спорите, значи вече ви е победил. Може в спора да се ражда истината, но умират далеч повече неща покрай това раждане.

Ако все пак сте се подали на натиска и спорите, трябва максимално бързо да приемете факта, че в спора няма победител. Малко са споровете в историята, завършили с победа на една от страните. В учебниците са записани под името "война", но както казва премиера, това не е много демократично. Ако не се казвате Ахил, нямате близки отношения с Ким Чен Ун, не можете да спретнете едно бързо завладяване на Полша и нямате ресурс и власт да обявите поне една малка война на... Андора примерно, значи ще се наложи да се придържате към словесни средства за "решаване" на спора.

Реално обаче словесния спор няма решение. Никога отсрещната страна няма да приеме твоята гледна точка, и това отношение е двупосочно. Не е престижно да признаеш, че не си прав и никой не се е излъгал досега да го направи. Ако приемем, че спора се води с "интеуегентно" същество, което обаче не знам къде може да бъде намерено в нашите географски ширини, максималното което може да се постигне (в редки случаи) е опонента да схване твоята гледна точка и да се замисли. Той, естествено, няма да го покаже. Но някъде вътрешно остава удовлетворението, че си отворил поне леко очите му за твоята истина, преди да мигне и да ги затвори пак.

След като в тази битка няма победител, какво може да се направи?
Първо трябва да си дадем сметка с какъв човек спорим. Всеки човек влиза в спор с различна цел. Има хора за които това е хоби, даже спорт с реален потенциал да стане олимпийска дисциплина. Има социопати, за които това е основен начин за комуникация със други същества. Има хора с дълбоки комплекси (за разлика от плитките комплекси, които всички имаме) за които е въпрос на престиж и имидж да ви натрият носа и да се усетят превъзходството си. Възможните мотиви са много и всеки е различен, но в спора има два основни типа хора.

 

Първия вид са много разпалени, които са готови да бранят тезата си със зъби, нокти, клечки за уши, химикалки и всичко което им попадне под ръка. За тях не е важен спора, нито гледната им точка... важна е "победата". И те не спират докато не я постигнат.... или казано с други думи - не спират. Те често забравят за какво спорят, малко след началото на самия спор, което разбира се не им пречи. Силно ги изнервя ако не показвате интерес към гледната им точка. Най-добре в такъв случай е да кимате разбиращо и да не си играете с огъня.

Другия вид не се хабят да се аргументират. Създават усещането, че спорите със стена. Те просто отхвърлят всеки звук, попаднал в главата им, освен (но не винаги) ако не е казан с техния глас. Те може и да осъзнаят в някакъв момент, че не са прави (рядко но не напълно невъзможно). С настъпването на този момент, започват все по активно да осмиват гледната ви точка. Започват да се хващат за думите ви, да ги изкарват от пропорция и да ви разсеят от това, което се опитвате да им кажете. Ако се подадете на тази провокация, пропадате в безкрайни спорове на лингвистични и семантични теми, които създават усещането, че пропадате в дупка и няма да се измъкнете никога. С тези хора няма излизане на глава. Най-добре е тайно да нагласите алармата на телефона си и като звънне да се направите, че говорите и след малко да заключите, че колкото и да ви се спори, спешно трябва да тръгвате, защото котарака ви се е обадил, че е гладен и ако не го нахраните в най-скоро време ще ви изгризе кабела за интернета.

Основния извод, до който достигнах аз тази седмица е, че ако спора продължава повече от половин час, значи са минали почти 30 минути от момента в който е трябвало да се усетите, че няма смисъл и да смените рязко темата, докато шанса за това е бил налице.

Та сега мога само да ви пожелая един не чак толкова спорен край на седмицата, тъй като началото се оказа достатъчно оспорено. Сериозно, защо хората си пожелават спорна работа? Винаги съм мислил, че това е нещо лошо. Аз не искам работата ми да е спорна... искам да е съгласна и да не се опъва много, ако може.

И ако някой не е съгласен с написаното и иска да поспори с мен - зает съм, храня си котката.

Да си го извадим

Не, не, не пипайте ципа, не е това. Иии току що изгубихме женската аудитория. За добро или за лошо, за друго става въпрос. Изкарвали ли сте си някога акъла? Сигурно. Дори да не сте, някой друг ви го е изкарвал. Всички използват този израз. И днес когато едно пиленце (разбирай twitter) го каза, се замислих над израза. Личи си че е почивен ден и нямам за какво друго да мисля, нали? Какво значи въобще... "да ти изкарат акъла". Странно е... и нелогично.

Някак ми се струва логично, изкарването на акъла да е нещо хубаво. А ние го казваме или с упрек или с тон, който казва "Ну заяц, погоди!". Все пак, когато човек позлва нещо, трябва първо да го извади, нали така. Да, дори и това. Било то... "онова нещо", или други неща като... химикалки, очила, пистолети... и куп други неща които човек може да си извади и да използва. Ако не ги извадиш, няма как да ги ползваш. Реално би трябвало и с акъла да е така.

"Mind  Blowing" ...that works all right

И реално проблема е на местно ниво. Английското "You blow my mind" има съвсем друго значение. Сиреч, за разлика от повечето изрази и думи които ползваме, този не е с английски корен. Там, като искат да те прецакат, не ти го вадят (акъла), а направо го взривяват. Те нали не преговарят с терористи - стрелят направо. Похвално! Важно е човек да има подход според мен. Тук очевидно си го пазим прибран и се сърдим, когато друг ни го извади. Което всъщност дава отговор на не един и два въпроса. Сега разбирам по-добре околните. Или поне ги приемам по-лесно такива, каквито са.

Ето как си пазим тук акъла (да не ни го изкара случайно някой наяве)

Та следващия път си извадете (и използвайте) сами акъла, за да не се налага да ви го изкарва друг. И честно казано, трябва да се сърдите не на този, който ви е "изкарал ангела", а на този който ви го е... напъхал там преди това.

Ангеле, ако четеш това - прощавай! :)
 

Началото (с извинение)

Опитах се да помисля какво да напиша за начало... Честно! Ама... стигнах до извода, че нещата в най-добрия случай ще продължат (най-добрия не значи за вас) странно, та няма смисъл да спретвам тържествено откриване, при положение, че предвиждам грандиозно затриване на цялата тая работа.

Първо да се изясним, че за първи път пиша нещо подобно. Вярно, гледал съм много (и то се отбрани блог-специалисти), ама усещам че тая работа е като оная работа - сиреч само с гледане не става. За да съм напълно откровен, някъде на сметището в Суходол, трябва да се подвизават 1-2 започнати от мен трилистни "мили дневничета". Не е ли хубаво, че софийския боклук не отива никъде? Някак е успокоително да знаеш, че нищо което си изхвърлил не е безвъзвратно загубено. Даже напротив, води нов живот. Напълно възможно е двете ми дневничета да са балирани заедно с някой радиоактивен отпадък и в момента да припкат весело около сметището. Но за да ви спестя търсенето на бягащи (или статични, балирани) тефтери, ще призная, че във въпросните "дневници" не пише нищо съществено. А и да пишеше, по това време ръкописа ми беше силно кодиран и дори аз не го разчитах.

Ще се опитам да не пиша за действителни лица и събития, но не обещавам. За да съм с чиста съвест преди да напиша каквото и да е, трябва да се извиня най-сърдечно на заклетите мотористи, заклетите пушачи, заклетите еколози ... и на още клети и заклети хора които най-вероятно ще засегна по-натам. Извинявам се! Факт е, че човек не може да се хареса на всички (но има пълния шанс да не го харесва никой).

Процесите в главата ми са от неизяснено естество. Науката няма единна теория... не се и опитва да намери. За конкретния пример ще ги наречем "мисли". Та мислите в главата ми се формират странно. Никой не знае как става, със сигурност не са с божествен произход. Вината не е моя. Наистина не е. Всички знаем, че лявото полукълбо на мозъка (колкото и изгладен да е той) командва десните око/ухо/крайници и обратно. Винаги съм се чудел защо "жиците" са кръстосани. И най-простия жичкаджия знае, че така става късо, удря тока и става страшно. В съзнанието ми витаят странни мисли, без определена последователност и логическа връзка. И... не че пиша бавно (или грамотно), но мислите ми обикновено ме изпреварват с обиколка... поне. И за това се извинявам!
Успокоителното (отново за мен) е че след такова начало на блога, мога да съм спокоен, че ще си го чета сам и да си пиша каквото си искам. Ако някой пропусне първия пост и прочете нещо след това... е това не съм го домислил. Но няма и да го мисля! :)