11 януари 2012 г.

Теория на големия спор

Тази седмица се развива странно. Всичко живо спори. Нaвсякъде. Някои спорят с мен, други спорят помежду си, трети си мечтаят да поспорят с някого. Даже депутатите започнаха работа днес, която по всичко изглежда се изразява в това да спорят, щото друго реално не свършиха. Но да не се отплесваме натам.

Първо стигнах до извода, че ако някой успее да ви накара да спорите, значи вече ви е победил. Може в спора да се ражда истината, но умират далеч повече неща покрай това раждане.

Ако все пак сте се подали на натиска и спорите, трябва максимално бързо да приемете факта, че в спора няма победител. Малко са споровете в историята, завършили с победа на една от страните. В учебниците са записани под името "война", но както казва премиера, това не е много демократично. Ако не се казвате Ахил, нямате близки отношения с Ким Чен Ун, не можете да спретнете едно бързо завладяване на Полша и нямате ресурс и власт да обявите поне една малка война на... Андора примерно, значи ще се наложи да се придържате към словесни средства за "решаване" на спора.


Реално обаче словесния спор няма решение. Никога отсрещната страна няма да приеме твоята гледна точка, и това отношение е двупосочно. Не е престижно да признаеш, че не си прав и никой не се е излъгал досега да го направи. Ако приемем, че спора се води с "интеуегентно" същество, което обаче не знам къде може да бъде намерено в нашите географски ширини, максималното което може да се постигне (в редки случаи) е опонента да схване твоята гледна точка и да се замисли. Той, естествено, няма да го покаже. Но някъде вътрешно остава удовлетворението, че си отворил поне леко очите му за твоята истина, преди да мигне и да ги затвори пак.

След като в тази битка няма победител, какво може да се направи?
Първо трябва да си дадем сметка с какъв човек спорим. Всеки човек влиза в спор с различна цел. Има хора за които това е хоби, даже спорт с реален потенциал да стане олимпийска дисциплина. Има социопати, за които това е основен начин за комуникация със други същества. Има хора с дълбоки комплекси (за разлика от плитките комплекси, които всички имаме) за които е въпрос на престиж и имидж да ви натрият носа и да се усетят превъзходството си. Възможните мотиви са много и всеки е различен, но в спора има два основни типа хора.


Първия вид са много разпалени, които са готови да бранят тезата си със зъби, нокти, клечки за уши, химикалки и всичко което им попадне под ръка. За тях не е важен спора, нито гледната им точка... важна е "победата". И те не спират докато не я постигнат.... или казано с други думи - не спират. Те често забравят за какво спорят, малко след началото на самия спор, което разбира се не им пречи. Силно ги изнервя ако не показвате интерес към гледната им точка. Най-добре в такъв случай е да кимате разбиращо и да не си играете с огъня.


Другия вид не се хабят да се аргументират. Създават усещането, че спорите със стена. Те просто отхвърлят всеки звук, попаднал в главата им, освен (но не винаги) ако не е казан с техния глас. Те може и да осъзнаят в някакъв момент, че не са прави (рядко но не напълно невъзможно). С настъпването на този момент, започват все по активно да осмиват гледната ви точка. Започват да се хващат за думите ви, да ги изкарват от пропорция и да ви разсеят от това, което се опитвате да им кажете. Ако се подадете на тази провокация, пропадате в безкрайни спорове на лингвистични и семантични теми, които създават усещането, че пропадате в дупка и няма да се измъкнете никога. С тези хора няма излизане на глава. Най-добре е тайно да нагласите алармата на телефона си и като звънне да се направите, че говорите и след малко да заключите, че колкото и да ви се спори, спешно трябва да тръгвате, защото котарака ви се е обадил, че е гладен и ако не го нахраните в най-скоро време ще ви изгризе кабела за интернета.

Основния извод, до който достигнах аз тази седмица е, че ако спора продължава повече от половин час, значи са минали почти 30 минути от момента в който е трябвало да се усетите, че няма смисъл и да смените рязко темата, докато шанса за това е бил налице.

Та сега мога само да ви пожелая един не чак толкова спорен край на седмицата, тъй като началото се оказа достатъчно оспорено. Сериозно, защо хората си пожелават спорна работа? Винаги съм мислил, че това е нещо лошо. Аз не искам работата ми да е спорна... искам да е съгласна и да не се опъва много, ако може.

И ако някой не е съгласен с написаното и иска да поспори с мен - зает съм, храня си котката.

Няма коментари:

Публикуване на коментар